Николас Алщед е забележителен виолончелист, дошъл в света на музиката от Германия. За първи път свири у нас като солист под диригентството на Емил Табаков със Софийската филхармония (9 април). И тяхната среща бе първото събитие в този незабравим концерт, който с музиката на Прокофиев и Шостакович не успя да напълни изцяло зала „България“. При това музика, семантично прилежаща към трагичното озарение на Велики четвъртък и по-общо към възкресното настроение, завладяло естествено страстната седмица. Който загубил, загубил!
Събирането на двете късни композиции на руските класици създаде обща представа за климата, атмосферата и настроението, преобладаващи в емоционалния и в смисловия свят на музиката им. Тревожен свят, в който се разчита разказът за едно нелеко битие.
Симфония-концертанте за виолончело и оркестър фиксира музикалното сътрудничество на Алщед и Табаков. Силно впечатление в това сътрудничество ми направи лекотата в музицирането и на солиста, и на диригент и оркестър. Тук нямам предвид някаква лековатост по отношение на съдържанието на композицията, а по-скоро ясната концентрация върху посланията на творбата, в които доминират (и според свидетелствата на Прокофиев) суровата меланхолия, първичното руско излъчване в първата част, гротеската във втората, където Прокофиев уточнява, че в каденцата виолончелото трябва да бъде като машина. Като че ли Алщед се бе фокусирал предимно върху този образ – защото нечовешки бързото темпо, което предприе сериозно се доближи до тази представа, след което солистът смени блендата и характера на своята партия и приближи звука си до изискването на автора виолончелото да звучи като човешки глас, който крещи сред бурята. В тази звуко-темброва поредица плътно до солиста звучеше оркестърът, в който нито един детайл не бе пренебрегнат и нито една възможност за допълнително оцветяване на соловата партия от различните инструменти не бе пропусната. Страхотна взаимност в партньорската игра демонстрираха двамата големи музиканти, увлякоха и целия оркестър в един широк диапазон на изявите. Алщед избягва излишните „прочувствени“ жестове в свиренето си; предпочита да се концентрира върху интересните предложения в звуковата тъкан на партията си, върху трансформациите в нея – особено в кодата, с възможностите, които дава за функционална трансформация на виолончеловия изказ. Невероятно впечатление направи и неговият бис – Сарабандата от Първа сюита за виолончело на Бах, изсвирена в „своеволно“ темпо, в крайни контрастни динамики – от шепнещи пианисими до динамики в другата крайност на скалата, придобили съвсем различен характер, но все в парадигмата на бароковата стилистика, с дълбоки дъхове между фразите. Краен индивидуализъм, който респектира и се помни!
Следващото събитие от концерта бе във втората му част и това бе прочитът на Емил Табаков на Петнайсетата симфония на Шостакович. За музикантската връзка Табаков-Шостакович може дълго да се пише. Освен личната си среща с руския класик в Русе, големият български музикант е запаметил, изпълнил и записал всичките му симфонии. Пиететът му към творчеството на Шостакович е откакто е навлязъл в света на музиката. Като пътуване в безкрая мога да определя моите преживявания с Табаковите интерпретации на музиката на Шостакович – различни всеки път и всеки път – грабващи с различните пластове смисъл, емоция, експресивност, с различни звукова семантика и „произнасяне“ на съществените сегменти от музикалния наратив.
Енигматичен е разказът в последната, петнайсета симфония на класика. Тя е наситена с колажи и двусмислени мотиви, които Шостакович обяснява по един начин, но съзнанието на слушателя отива отвъд първосигналното им звучене и се „удря“ в контрастната възможност на посланието. Емил Табаков открои, артикулира и разгърна великолепно всеки от мотивите-колажи, сякаш се наслаждаваше на иносказателната графичност, която творбата щедро предлага. Извая семантичните метаморфози на темите-колажи, насити ретроспективността на разказа във втората част с приглушена и същевременно добре изразена плътност в експонирането на мрачното настроение. Откроиха се и солата на Кристина Михайлова (виолончело), на концертмайстора Павел Златаров и на тромбониста Явор Костов, които добавиха въздействаща експресивност към интерпретацията на симфонията. Припомням още естественото разкриване, разгадаване от диригента на специфичната енигматичност, която предлага тази музика с изключително внимание към всеки детайл, към всеки знак за тълкуване оставен от композитора. Тълкуването на Табаков очерта внушителната драматургична линия, обединила цялата привидна колажна разпокъсаност на творбата, за да достигне кулминационната потресаваща четвърта част с цитатите от Вагнер и Малер и невероятно, почти ритуално изпълнен финал, в който ударните тиктакаха зловещо, леко насочвани от ръката на Табаков, който в този момент ми напомни фигурата на мага-владетел на Силата – безмилостно сякаш водеше този часовник на живота към финала. Самото спиране също беше особено преживяване. Мисля си, в бъдеще с какво още ще ме изненада този пребогат със съдържание роден музикант.